Тези хора имат невероятна чувствителност към поезията

Разговор с Миряна Маламин-Сирийски, директор на Фондация „Светът на Мария“ 

 

В ръцете ми е тази красива книжка с чудесни илюстрации – „И ние четем „Ромео и Жулиета“, преразказ на класическата пиеса. Кои сме „ние“?

„Ние“ са всички, които не могат да четат Шекспир в оригинал – нито на английски, нито дори в стандартните преводи. Разбира се, много хора срещат затруднения с Шекспировия текст и затова съществуват преразкази. И аз като дете първо съм чела именно такива преразкази, включващи само сюжета, адаптиран за деца. Но има хора, за които дори този тип преразказ е недостъпен.

Хората с интелектуални затруднения имат особености в разбирането, които дори повечето детски преразкази не могат да адресират, защото са твърде сложни. Когато работехме по текста, често ни се искаше да разкажем някоя по-сложна ситуация с по-дълго или сложно съставно изречение. Не говорим за някаква философска дълбочина, а за изречения с причинно-следствена връзка, например: „Той каза това, поради което другият реагира така“. Този тип структура всъщност е трудна за разбиране за много хора. Необходими са наистина прости, ясни изречения.

Нашият преразказ силно опростява текста. Почти не използваме подчинени изречения, а когато ги има – това е компромис с надеждата да създадем леко предизвикателство и да дадем шанс на читателя да разбере смисъла от контекста. Изреченията трябва да започват с подлога, сиреч най-често с името. Понякога за човек, който чете за удоволствие, това повтаряне може да звучи досадно: „Ромео каза“, „Ромео направи“, „Ромео отиде…“, или същото с Жулиета. Но е важно субектът на действието да е напълно ясен. Тези повторения улесняват възприемането.

Интересно е, че хората с интелектуални затруднения – както и всички останали – не са унифицирана група. Това е много широка и разнообразна общност. Затова при адаптирани издания е прието част от тях да участват в процеса – за да проверим кое разбират, как го разбират, кои думи са достъпни за тях. И това, че един човек разбира дадено изречение, не означава, че друг също ще го разбере.

Затова се постарахме над 40 души да прочетат текста – различни негови части, разбира се, не целия последователно. Проверявахме страница по страница изреченията и думите. Това се оказа изключително важно, защото дори когато редакторът смята, че е опростил текста достатъчно, често излиза, че той все още е удобен и разбираем най-вече за нас самите. А за читателите, за които е предназначен, е нужно още малко опростяване, за да бъде наистина достъпен.

А кой работеше над адаптацията?

Основно екипът от социалната услуга. Мария Алексиева е един от нашите ключови социални работници и тя прие целия процес много присърце. Тя организираше групите с участниците и заедно обсъждаха текста. Нашата роля беше първо да събудим любопитството им. Така че всъщност подходихме по-отдалеч, всичко започна с пиесата на Кукления театър „И ние играем „Ромео и Жулиета“ по текст на Камен Асенов, Стоян Радев и разбира се, Уилям Шекспир. Организирахме посещение и гледахме представлението заедно с младежите. То не е само за деца, напълно подходящо е за всички възрасти. Историята в него е разказана много по-достъпно, а и беше поставен един интересен акцент, свързан с това, че любовта изисква търпение.

За нас това беше много ценен контекст. Ако разглеждаме пиесата единствено като трагедия на несподелената любов, тя не би била особено подходяща за преразказ в този формат – една страстна връзка, която всички възпрепятстват и която не може да се реализира. Но в постановката акцентът беше друг: че в любовта нерядко има прибързаност, че понякога трябва да изчакаме, да проявим търпение, да внимаваме, да се грижим за чувствата си. Именно тези послания ни се сториха много удачни.

Казахме си: „Добре, защо и ние да не прочетем „Ромео и Жулиета“ и да стъпим върху този преразказ?“ Много благодарим на Стоян Радев, който ни подкрепи изцяло. Той е един от авторите на текста и режисьор на постановката. Той ни насърчи: „Направете го, съгласен съм, заставам зад вас“.

Използвахте ли текста на пиесата „И ние играем „Ромео и Жулиета“?

Използвахме го – слушахме го, гледахме го многократно, записвахме си различни неща. Но установихме, че дословното му включване в книгата би създало доста трудности. Разбрахме, че ако пренесем поуките, които в театралната постановка звучат на място и добре, в книжния вариант те ще прозвучат прекалено нравоучително. А и в крайна сметка правим тази книга за удоволствие. Четенето трябва да носи радост, а не просто множество послания. Затова се ограничихме само до едно кратко изречение за търпението – във въведението. Обсъждахме и вариант да сложим извод в края, но се отказахме. Всеки читател трябва да има свободата да преживее историята по свой начин. Това е просто книга за удоволствие – както четем и всяка друга художествена творба.

Тоест от тази история ще научим, че за любовта е нужно търпение.

Да, в този смисъл дословно ги цитираме. В началото също заехме малко от техния текст – например изреченията: „Това е история от стари времена. Не се е случила в нашата страна“. Всичко останало вече разработихме сцена по сцена. Екипът редактори прочете отново внимателно Шекспир и си припомнихме цялата пиеса.

Много обсъждахме с Ива Тодорова кои са ключовите моменти. Ива е актриса, носител на „Икар“ за спектакъла „Приятно ми е, Ива!“ в Театър 199. Тя от години работи с нашите младежи по различни театрални проекти. По време на ковид-пандемията правихме занимания по поезия, защото те много обичат поезията. След това имахме други театрални работилници. А сега, заедно с нея, направихме театрални занимания по „Ромео и Жулиета“. Театърът и тази конкретна пиеса много им помогнаха да свикнат с текста, да опознаят сюжета и героите, да се ангажират емоционално. Така четенията и обсъжданията на отделните сцени за книжката станаха много по-лесни и по-интересни за всички.

Беше ли им наистина интересно?

О, беше им изключително интересно. След пиесата постоянно ме спираха, за да питат какво ще правим по-натам, коя ще е следващата ни постановка. Казваха: „Много ми хареса театърът“, „Толкова съм щастлив, че участвах“, „Искам пак да правим нова пиеса“. Много им хареса преживяването. Те не само се ангажираха с текста – превърнаха се и в актьори, и в читатели.

Всъщност, докато работехме по текста, решихме да запазим и няколко откъса от оригиналния Шекспиров текст. Това обсъждахме с Ива – кои ключови моменти е хубаво да се чуят в оригинал. И открихме нещо много интересно: дори когато не разбират напълно думите, те се наслаждават на текста. Когато ме канят в театралните занимания, искат аз да чета Шекспир, защото казват, че е труден, но много харесват мелодията и поезията в него. Имат невероятна чувствителност към поезията. Дори да не разбират всичко, усещат, че слушат нещо красиво и голямо. И решихме да запазим това преживяване и в книгата – все пак, щом е Шекспир, да остане поне малко Шекспир, а не само простият и елементарен преразказ.

След това дойде работата по картинките. Това беше много деликатен момент, защото илюстрациите трябва да подпомагат разбирането. В същото време не искахме книгата да изглежда детска. Хората с интелектуални затруднения често биват възприемани като малки деца, а ние не искахме да поддържаме това отношение. Няма нужда да инфантилизираме „Ромео и Жулиета“. Постарахме се илюстрациите да бъдат ясни, буквални – това беше предизвикателство за илюстраторката Ива Иванова, която иначе работи по-абстрактно. Но същевременно не трябваше да са детски, нито прекалено схематични като емотикони. Илюстрациите трябваше да носят естетическо удоволствие, да са красиви сами по себе си. С тази идея проверявахме отделните илюстрации.

Наблюдавахме дали разпознават отделните персонажи, коя е майката, коя е дойката. Затова добавихме и портрети в началото, за да е ясно кой кой е. Нарисувахме и самия Шекспир, за да въведем автора. Спазихме и цветови кодове – например Монтеките в червено, а Капулетите в синьо. Това помогна историята да стане по-разпознаваема.

Съобразявахме и цялата визуална организация – баланса между картинката, размера на шрифта, разположението на текста. Всичко с идеята да се улеснят разбирането и четенето.

Как направихте кастинга?

Според това кой беше тук. Много хора искаха да участват. Имаше едно момиче, което беше Жулиета в първите пет репетиции, но после спря да идва и в крайна сметка избрахме друга Жулиета. После беше тъжна, че не е Жулиета, но намерихме начин да я утешим и да ѝ дадем възможност да се изяви по друг начин. В общи линии – всеки участваше така, както му е приятно, а и когато може.

Споделиха ли след спектакъла как са се чувствали по време на представлението?

Бяха много доволни. За тях е важно да се изявят и да видят, че другите харесват труда им. А самото представяне на книжката беше много естествено и непринудено – без помпозност, без излишен стрес или официалности. Не искахме да създаваме напрежение; стремяхме се всичко да бъде нормално и спокойно. И наистина – нямаше никакви бариери. Преживяването беше много хубаво и всички бяха изключително щастливи.

Говорят ли си за пиесата и след представлението – за героите, за писателя, за посланието? Остава ли споменът?

Не бих казала, че остава толкова буквално. И ние не очакваме те да седнат и да проведат разговор за пиесата. Това не е характерно за тях. Но нещо много интересно се случва в ежедневните им разговори по други теми – някой изведнъж ще каже: „Ето, като Ромео и Жулиета“, или „Като майката“, или „Като отец Лоренцо“, или ще направи препратка към сцена от текста. Тези връзки се появяват непрекъснато и това показва, че те са сериозни читатели. Ние го виждаме непрекъснато — част е от мотивацията ни.

Нашата работа е свързана с това да им осигурим смислена заетост и занимания, но те имат и свободно време. И понякога някой казва: „Искам да чета нещо“. Някои от тях имат изграден навик и потребност от четене. А… няма какво да четат. Просто няма подходящи книги.

Засега това ли е единствената такава книжка?

Да. Иначе имаме много детски книжки. Имаме разни приказки, но те също невинаги са достъпни – или са прекалено сложни, или пък тези, които са по-достъпни, са прекалено инфантилни. А те не са длъжни да четат само детски книги. Този конфликт на разбирането стои. И трябва да продължим да правим подобни издания.

С коя друга книга бихте продължили?

Най-вероятно ще ги питаме и ще обсъдим с тях. Аз подхвърлям идеята за „Под игото“, което ужасява всички. Но ми се струва, че следващата книга е добре да бъде от български автор. Може да започнем с разказ или поредица разкази на Елин Пелин. Може би е хубаво да е нещо смешно — да преразкажем някоя хумористична история.